
За четене
Как се говори с дете за смърт
Децата задават въпросите, които възрастните са решили да не задават, и понасят простия отговор много по-добре от милия, който после се окаже неверен.
Възрастните прекарват първия ден след една смърт в решаване какво да скрият от децата, а децата го прекарват в разбиране, че нещо им се скрива. Много по-добри са в забелязването, отколкото в питането.
Находката не е мека: децата понасят простия верен отговор значително по-добре от милия, който после се окаже неверен. Детето не се плаши от информация. Плаши се от усещането, че възрастните са изплашени и не казват защо — защото дете, оставено само с празнина, я запълва, а версията, която си измисля, почти винаги е по-лоша от истината и много често има него самото за виновник.
И една местна подробност, която прави всичко това по-спешно: погребението обикновено е на третия ден. Нямате седмица, за да намерите правилния момент. Разговорът се води още на първия ден, иначе се води в колата на път за гробищата.
Използвайте думите „почина“ и „умря“
Кажете ги. Това са двете думи, от които цялото семейство ще потрепери, и двете, които не подвеждат никого.
„Загубихме го“ казва на малко дете, че той може да бъде намерен, и го оставя да се чуди защо никой не го търси. „Заспа“ прави лягането опасно и дете, което е разбрало какво сте имали предвид, ще спре да спи. „Замина“ учи, че хората, които заминават, не се връщат, и това ще бъде проверено следващия път, когато някой тръгне на работа. „Отиде си“, „на по-добро място“, „прибра се при Господ“: всяко от тях е изречение, което възрастният намира за по-меко, а детето — за объркващо.
Прямотата е милостта. Дядо ти почина тази сутрин. Тялото му спря да работи и не може да бъде накарано да работи пак. Няма да се върне и това не е заради нещо, което някой е направил или е казал. После спрете да говорите и го оставете да пита.
Бъдете конкретни какво значи да си мъртъв, защото малкото дете иска да знае и невинаги пита: тялото е спряло, тоест не диша и не яде, и не усеща абсолютно нищо — нито студ, нито болка, нито страх. Децата под около пет години още не разбират, че смъртта е окончателна, и ще питат пак, докато фактът пристига на части. Това не е провал на вашето обяснение.
Отговорете на въпроса, който е зададен, а не на онзи, от който се боите
„И ти ли ще умреш“, попитано на закуска, обикновено не е въпрос за смъртността. Въпрос е кой би се грижил за него. Отговорете на този: всички умират някой ден, аз съм здрав и очаквам да съм тук много дълго, а ако някога нещо се случи, има хора, които биха се грижили за теб — и после ги назовете, защото имената са отговорът.
„Боля ли го“ е малък фактически въпрос и иска малък фактически отговор. Същото важи и за това какво става с тялото, което е практически въпрос за едно тяло: просто изречение за погребение или за кремация, на нивото, на което е зададено, плаши по-малко от заобикалянето, а точно заобикалянето учи детето да не ви пита неща.
Ако въпросът звучи огромен, струва си първо да се разбере какъв е всъщност. „Как ти хрумна?“, попитано меко, много често разкрива доста по-малък въпрос отдолу.
„Не знам“ е позволено
Къде е сега. Боля ли го. Защо се случи. Има ли нещо после. Позволено ви е да кажете в какво вярвате, да кажете, че други хора вярват в друго, и да кажете, че никой не знае със сигурност. Едно дете може да държи и трите наведнъж.
Каквото не може да държи, са две несъвместими сигурности от двама възрастни в една и съща кухня. Затова си струва семейството да се разбере за думите, преди някой да ги е употребил — включително бабите и дядовците и включително онзи, който води до градината.
Очаквайте същия въпрос пак, следващата седмица, във ваната
Децата обработват на парчета и въпрос, който се връща, не е знак, че не са слушали. Проверява се дали отговорът е устойчив. Отговорете по същия начин, със същите думи. Различен отговор втория път учи, че истината подлежи на договаряне и че точно тази тема кара възрастните да импровизират.
Моментът ще е неудобен и това също не е случайно. Идва във ваната, на задната седалка, на вратата на училището, на опашка в магазина — миговете, в които възрастният е до тях и не ги гледа право в очите, което е най-безопасната наредба, в която се задава страшен въпрос. Ако изобщо можете, отговорете там, вместо да обещаете да поговорите както трябва по-късно.
Скръбта на пристъпи не е безсърдечие
Малкото дете ще плаче силно четири минути, ще попита може ли бисквита и ще се върне на играта на пода. Възрастните намират това за шокиращо и го четат като не му пука или не е разбрал. Не е нито едното. Малкото дете не може да държи толкова голямо чувство дълго и затова го приема на малки дози с игра между тях. Играта не е разсейване от скръбта; тя е начинът, по който скръбта се изкарва.
По-големите деца и тийнейджърите правят обратното, което изглежда също толкова погрешно: вратата се затваря, излизат с приятели, изглеждат напълно незасегнати, а после избухват за нещо странично. При тийнейджър гневът е скръб по-често от тъгата, а също и внезапната свирепа загриженост за справедливостта.
Погребението: оставете ги да изберат и им опишете всичко предварително
Децата, на които е предложен избор заедно с истинско описание какво ще се случи, в повечето случаи избират да отидат и рядко съжаляват. Децата, които са изключени, често се сърдят с години и го казват после. Избор, направен без нищо описано, не е избор — затова опишете:
- Залата или храмът, приблизително колко хора, къде ще седи детето и кой ще е до него.
- Че отпред ще има ковчег и дали ще е отворен, или затворен.
- Че хората ще плачат, включително възрастни, които детето не е виждало да плачат, и че това е позволено.
- Колко ще трае, каква музика или какво пеене ще има и какво се случва накрая.
- Че после се отива на гроба и какво се прави там.
- Че след това има трапеза, на която хората ще говорят и дори ще се смеят.
Дайте им работа, ако искат, защото да имаш какво да правиш е по-леко от това да те гледат: рисунка, която да сложат, цвете, което да носят, свещ, която да запалят, нещо, което да подават на хората на вратата. Предложете и приемете едно не.
И уредете изход. Един възрастен, чиято единствена задача този ден е това дете — не говори, не посреща никого, — който може да го изведе навън в мига, в който му е дошло достатъчно, без никой да се засегне и без никой да забележи. Изходът е онова, което прави оставането възможно.
Никой не бива да бъде накаран да гледа покойника или да го целуне. Предложете, опишете честно какво ще види, приемете отказ и не предлагайте втори път.
Кажете в детската градина или в училището
Преди детето да се върне, а не след това. Канцеларията и класният в същия ден, заедно с думите, които семейството използва, за да не каже някой в училището нещо друго. Има значение по очевидната причина и по две по-малко очевидни: учител, който не знае, ще зададе рисунка на тема „моето семейство“ през втората седмица, а учител, който знае, ще прочете промяната в поведението правилно, вместо като нахалство.
Помолете ги да ви казват какво виждат. Училището е мястото, на което детето скърби така, както е решило да не скърби пред вас.
Гледайте детето, което е подчертано добре
В много семейства едното дете е проблем, а другото не създава никакви грижи. Онова, което не създава грижи, обикновено е онова, което трябва да се наблюдава. Децата разбират много бързо кой възрастен е най-близо до счупване и се нагласят така, че да държат къщата; деветгодишно, което е решило да бъде силното, ще го прави с години и през цялото време ще бъде хвалено за това.
Кажете му го на глас, и то повече от веднъж: не е твоя работа да се грижиш за мен, позволено ти е да си тъжен и не можеш да ме разстроиш, като говориш за него. И после му намерете един възрастен извън къщата — леля, учител, треньор, — чието добро мнение да не трябва да си заслужава със справяне.
Ако сънят, яденето или училището на едно дете са се променили и са останали променени със седмици, или ако едно дете смята, че смъртта е по негова вина, и не може да бъде разубедено, това си струва да се занесе на лекар. Да попитате не е пресилена реакция и не е присъда за ничие родителство.
Другите две
Всичко на този сайт, което е за частта СЛЕД погребението, а не за частта преди него.
- Какво да се каже, когато не знаете какво — Повечето хора не казват нищо, защото се страхуват да сбъркат думата — а мълчанието е по-лошо от почти всяка сбъркана дума. Българският има готови изречения точно за този случай, „Бог да го прости“ и „Поклон пред светлата му памет“, и да ги кажете не е бедност на думи.
- Първата година, горе-долу по ред — Не са етапи и не е график. Това е календарът, който семейството наистина изкарва — деветият ден, четиридесетият, шестият месец, годината и задушниците — и какво носи всеки от тях, за да не дойде най-тежкото и като изненада.
- Къде има подкрепа — Седмиците след погребението обикновено са по-тежки от седмицата преди него, а обажданията спират горе-долу тогава, когато става трудно. Това е обичайно и изненадва всички. И още нещо, което е по-добре да го чуете от нас: в България няма установен ред човек да бъде насочен нанякъде след загуба. Няма брошура, която да ви подадат на вратата, защото такава брошура не съществува. Ето какво все пак има.
Ако предпочитате да говорите с някого
Телефонът се вдига по всяко време на всеки ден, от човек, който урежда погребения, а не от психолог. По този разговор не се решава нищо.